Не стреляйте по сервитьора!

Понеделник, ранен следобед. Малка уютна кръчма. Бързам за среща с една приятелка, но както винаги, се оказвам първа. Пльосвам се на първата изпречила се пред погледа ми маса и бързо и делово вземам решение какво да поръчам. Чакам отнякъде да се появи сервитьор, но в периметър от десет километра не се вижда нищо подобно. Почти съм се отчаяла, че ще бъда обслужена, когато Той се появява.

Риж, пъпчив и кльощав. Видима възраст 18. Движи се към мен така, все едно отива към гилотината. Краката му почти не се отлепват от земята и почвам да си мисля, че някой е вързал към пищялките му тежести. Почти дочувам как си влачи обувките. Дотътрузва се до масата ми и без да каже и думичка се изправя в стойка "мирно". Вдигам поглед към него и дори не смея да си представя какво ли ще е, ако вземе, че и проговори. Затова го изпреварвам и скоростно изстрелвам - кафе и минерална вода! Рижавият не дава признаци, че ме е разбрал, но прави едно "кръгом", което в негово изпълнение е като на забавен каданс и със същата тътрузеща се походка се отдалечава. Преценявам, че шансът да го дочакам в близките няколко десетилетия е нищожен, но все пак решавам да спазя правилото да не сядам на масата с немити ръце. Моля съседката по маса да наглежда скромного ми движимо имущество под формата на раница и слънчеви очила и отскачам до WC-то. Връщам се след около пет минути и о, чудо - всичко, което чакам да дойде, вече ме очаква. Имам предвид и поръчката, и приятелката. Двете обаче се намират на различни места. Приятелката ми се е настанила на друга маса - на около 10 метра от моята. Ела при мен, вика ми, че при теб много пече. ОК, отвръщам и тръгвам да се местя. Това обаче се оказва задача с повишена трудност. Особено за несъвършено божие творение като мен, притежаващо само две ръце.При това не особено сръчни. За да си спестя двойния тегел из заведението, пробвам всевъзможни конфигурации така, щото да мога едновременно да си взема раницата, очилата, кафето и минералната вода. Нещо не ми се получава. Рижавият виси до бара и ме зяпа с поглед на отегчена камила. Мъжка. В това време дочувам гласа на приятелката ми, която в типично неин си стил подвиква - аве, малкия, кво се звериш? Иди и помогни!

Младежът изплува от унеса и дава слаби признаци на живот. Прави няколко нерешителни крачки в моя посока. Милостиво му оставям кафето и содата, останалото си пренасям сама.

Пет минути по-късно. Приятелката ми разглежда обедното меню на заведението и се кани да си поръча нещо за хапване. Маха на пича с рижата коса и той се дотътрузва със скоростта на охлюв, страдащ от нарушение на вестибуларния апарат. Диалогът, който се заформя е горе-долу следният:

Приятелката ми : Добър ден!
Сервитьорът: ....бър.....ден
П: Искам пиле с ориз и таратор.
С: Мииии ...свърши...
П/ след повторно сканиране на менюто/: Тогава искам леща с две филийки хляб.
С: Няя леща...
П /промърморва в моя посока - не мога да повярвам!/: Хубаво, кажи ми тогава какво от менюто го имате?
С: Мииииииииииииииииииии......ааагнешкото...
П /пули се удивено и пак завира нос в менюто/ : Кво агнешко?
С: ааааа, не ааагнешко...мии телешко варено.
П: /с усмивка, която не вещае нищо добро/ Ахам....А я ми кажи дробчета имате ли?
С: Мииии, не. Само бъбреци...
П: /злорадо/: А някакъв мозък имате ли?
С: Миииииии май нне....

Тук вече оксфордското ми възпитание тотално ме напуска и прихвам...така, щото глътката кафе почти излиза през носа ми. Тя ме поглежда леко стреснато, но само след секунда и двете избухваме в смях. Рижият седи до масата и продължава да ни зяпа с поглед на отегчена камила.

Понеделник ранен следобед. Малка, уютна кръчма.

Моля, не стреляйте по сервитьора....

Мадлена Георгиева

Източник: http://www.bgreporter.com/index.php?n=read&id=7245